Когато Бог раздавал

блага на този свят

опашка имало голяма

от изгрева до залеза разстлат.

На заник дворът опустял

а Господ махнал със ръка

Решил, какво ли не видял,

да хапне постна мусака.

Тогава от далеч съзрял

сред тучните треви зелени

да тича кокер запъхтян,

пътечката с уши да мери.

- Къде се губиш? - казал Бог-

  Нима обявата не чете?

  Или в овраг дълбок

  копá наравно със мъжете?

  Добре. Кажи, какво, ще искаш?

  За кокерите дни добри?

  Нима се смееш и се кискаш, 

  кажи за свойте планове, мечти.

Аз искам да съм винаги мекушка,

да имам бистри, питащи очи.

И искам моя верна дружка

човек да бъде, с мене да върви.

Ех, Кокер! Туй на нищо не прилича!

Понеже много закъсня:

"Човек до гроб да те обича,

а ти да го обичаш до смъртта!"