Когато в тишината на отчуждените ни думи,
молитва за виновност порази ме с гръм.
Една сълза за всичките ни ласки,
проплака с глас и заби в сърцето трън.
Над мен надвисна облак от въздишки.
Стенанията пяха в хор от самота.
И някъде далече се надигна
една любов, обречена да е тъга.
Като изправени на съд от невъзможност
мълчат разплакани мечти във кръг.
Ридаят свойта песен и е като рана -
в душата сложили сме тежкия си кръст. ...