Отричаш някога да си ме изоставял.

Говориш как си винаги до мен.

Разказваш как от себе си си давал,

останал си изчерпан, изхабен.

Мислиш не в тебе е вината

за моето разсеяно "здравей".

Не разбираш за какво е суетата,

с която подминавам твоето "недей".

"Недей ме гледа, все едно не ме познаваш!"

Да те познавам... мисля никога не съм.

"Недей да тръгваш! Защо ме изоставяш?"

Объркал си се, аз отдавна съм си вън.

Оставям те да се възтановяваш

от цялото внимание към мен.

Кое ще ти липсва, преувеличаваш.

Нали уж беше изморен?

Ядосваш се на моята усмивка...

Нали тя беше  хиляди слънца?

Ядосваш се и казваш, че не мога?

Нали уж можех хиляди неща?

Според теб подхождам иронично

към нашия неразрешен проблем.

Била съм все такава, било типично

да отказвам да се разберем.

Виж, омръзна ми да споря

за отминали неща.

За теб отдавна не се боря,

оставих всичко на случайността.

Така че, избери си нова тема,

по която да си вечно прав.

Нека да реша твоята дилема.

Не искам да си все така болнав.