Аз се казвам Димитър – поет, и блуждая в безкрая на времето.
Аз в живота си нямам късмет и проблемите стрелят ме в темето.
Бях наивно и тихо дете. Бях небе над бургаските солници.
Бях обично от всеки момче, но израснах самичък по болници.
Не успявах да дишам от страх. Той, животът, по пътя минаваше.
Всеки трепет разби се на прах и след него тъга ми оставаше.
Не разбирах тъгата си аз и се губех дълбоко в заблудите...
Ако нявга запея без глас, няма смисъл на мен да се чудите.
Не докоснах щастливия ден и се борих – уплашен за дните си.
Всеки страх, като мрамор студен, го прикривах умело в очите си.
Не постигнах добрата съдба, за която в страдание пиша.
Не търкулнах на запад стиха. Свободата в гърдите ми диша! ...