Когато видиш разцъфнала роза, омаян от нейната красота, бързаш да се насладиш, до сърцето силно да приютиш, да вдишаш аромата, оставяйки следа в душата.
Но времето минава, а розата започва да пада, листче по листче окапва. Тя не е това, което беше, за жалост, откриваш го вече.
Защо се завърта така кръговратът? Защо кръгът се затваря? Защо откриваме топлотата? Сладостна, омайна е красотата и когато си мислиш, че притежаваш я вече, нещо в теб умира, защото тя не е това, което беше!
Дали времето е тази константа, която скрива слънцето в облаци гъсти, която отнема надеждата и оставя ни с голи пръсти?
Блокирането на рекламите (Ad Blocker) е в нарушение на правилата за ползване на платформата! Добавете сайта в списъка с изключения във Вашия Ad blocker!
Може да избегнете показването на рекламите, като направите дарение и получите статут на ВИП потребител/Автор ПЛЮС.
важното е да не оголее без емоции душата
Пък да виним времето е най-лесното нещо...