yotovava (Валентина Йотова)
2627 22179
May 31, 2011, 9:59 PM

Разпятие 

  Poetry » Phylosophy
696 0 7

Бе утро над смирената река,

когато с тежки стъпки прекоси я

на изгрева стихийният пожар.

И с думите на новия месия

 

разбуди птица и дърво, и трън,

светулките, одрямали в шубрака.

Вървеше през полето като в сън

мъжът, когото всички дълго чакаха.

 

И този мъж донесе кръстен знак

и с възгласи светът ни го посрещна.

Заслушани в гласа му чист и благ,

сърцата ни олекваха от грешност.

 

Но после люшна се тълпата зла,

подобно стършел с прегоряло жило.

Посърна в мрак горчивата земя

от думи, нажежени като жигове.

 

– Не щем ни Бог, ни твоите слова,

върви си там, където си се пръкнал.

От пръст ли сме и станем ли на кал,

с какво значение са рай и пъкъл?

 

И върху силните му голи рамена

стовари кръст и прати към Голгота.

Аз знам, че крачката преди смъртта

един път е пожалил за живота,

 

заради мига, когато мълчешком

със залеза над село би се връщал

и хлътнал би отново в оня двор,

до бялата бреза на малка къща,

 

където погледа си скършен спрял

за шепа изворна вода и милост,

потъна цял в очите на жена,

нозете му с косите си умила.

© Валентина Йотова All rights reserved.

Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??