Не ни беди "черни" стигат,

та и "бели" ни застигат.

О, ветрища свръхпоривисти –

все от този лют Североизток.

Подивели от студ селища –

без вода и ток;

вой вълчи, свирят свирепи

                                 виелици.

То снежища, то урагани цунамени,

дошли все от  невиделица.

Службите снегопочистващи –

                                 все измамени.

На тях писнало им е кански

да киснат връз магистралите

                              републикански.

Нийде от преспите излаз,

ни помен от пъртина.

Всичко е само една безбрежна,

слепящо бяла, снежна

                                        картина.

Навред – все тази нашенска

                       зимна неразбория.

(Ала кой би дръзнал

с Природата да се бори,

правото ѝ да оспори

                                 на Стихия?)

... И като за сериал филмов позиращи,

от мъглите скрежни прибулени,

стърчат, от снега по-бели,

                                    регулировчици –

досущ сомнамбули парализирани.

... Ни пътища, ни пътен знак личат,

сякаш са измислица.

Виснат дозèми дървета, жици

и кореми на женици бременни.

Рожбите им всеки момент ще писнат

насред път към Родилното отделение.

Коли, автобуси, тирове

за бедствието си оглушително алармират,

буксуват, преобръщат се.

Шофьори в акушерки импровизирано

от прима виста се превръщат.

Водачите на снегорини,

                                 както винаги,

по бели гащи от Зимата сварвани,

с машини и вериги - все неизправни,

псуват високо синоптиците си –

                                                   олигофрени.

Пак постфактум, всякога не в срок,

от тях бивали предизвестени...

... С темпо най-темпераментно

                      (до хиперпотене)

ринат безаварийно снегорините,

ринат...

Чак когато снеговете отминат.