Не ни беди "черни" стигат,
та и "бели" ни застигат.
О, ветрища свръхпоривисти –
все от този лют Североизток.
Подивели от студ селища –
без вода и ток;
вой вълчи, свирят свирепи
виелици.
То снежища, то урагани цунамени,
дошли все от невиделица.
Службите снегопочистващи –
все измамени.
На тях писнало им е кански
да киснат връз магистралите
републикански.
Нийде от преспите излаз,
ни помен от пъртина.
Всичко е само една безбрежна,
слепящо бяла, снежна
картина.
Навред – все тази нашенска
зимна неразбория.
(Ала кой би дръзнал
с Природата да се бори,
правото ѝ да оспори
на Стихия?)
... И като за сериал филмов позиращи,
от мъглите скрежни прибулени,
стърчат, от снега по-бели,
регулировчици –
досущ сомнамбули парализирани.
... Ни пътища, ни пътен знак личат,
сякаш са измислица.
Виснат дозèми дървета, жици
и кореми на женици бременни.
Рожбите им всеки момент ще писнат
насред път към Родилното отделение.
Коли, автобуси, тирове
за бедствието си оглушително алармират,
буксуват, преобръщат се.
Шофьори в акушерки импровизирано
от прима виста се превръщат.
Водачите на снегорини,
както винаги,
по бели гащи от Зимата сварвани,
с машини и вериги - все неизправни,
псуват високо синоптиците си –
олигофрени.
Пак постфактум, всякога не в срок,
от тях бивали предизвестени...
... С темпо най-темпераментно
(до хиперпотене)
ринат безаварийно снегорините,
ринат...
Чак когато снеговете отминат.
© Вълчо Шукерски Всички права запазени