Отварям нова страница от книгата...

От утре думите ще за за мене шепа срички

и стойността на погледите ще е никаква-

от утре твоите очи ще са едни от всички...

Сърцето ми е грешно, кухо и е още много болно.

Извадих всички ножове и раните ми прокървиха.

И ако твойте ласки, казваш, са били неволности

във тази нереалност нереално трудно дишам...

И ако моите очи са сини като твоите

това не е от студ, залепнал по душата ми,

съзите ми не са дъждовни капки от пороите

и няма да измият белезите на съдбата ми...

Навънка съмва се. Сърцето си прелиствам...

Поредна страница ми се усмихва в чисто бяло...

И старата (като предишните) в душата ми увисва-

ръждив медал, разял се в женското ми тяло.