Животът в стоманена примка ни стяга,
чугунени мелници мачкат неистово,
платина и злато в мъглата ни газят,
едва си душите във зъбите стискаме.
Тъй или инак, както е тръгнало,
неусетно, естествено, без да си искаме,
устата си дъх да поемем отворили,
в мрачната нощ си душите напускаме.
Из черните улици на град "до поискване",
бледи и слепи се лутаме трескаво,
себе си търсим в тъмата с опипване,
уви, за душите си вече сме минало. ...