Сама съм -

                                             и там пред заключена вечност

                                             в утроба от залезна тишина

                                             морето потръпва в любовна безбрежност

                                             със пулса на нечия чужда вълна.

                                             И тихо отмервам в годежа на мрака

                                             заробена нощ на несбъднат копнеж,

                                             оставена броди луната във нежност

                                             и пясъчно тръпне в любовен ламтеж.

                                             Събуждам се -

                                             само морето ми шепне,

                                             а някъде бавно проблясва звезда,

                                             ревнива наднича луната и стене

                                             под звездния купол от нощна тъма.

                                            И ето ме, утро -

                                            във бездна на мрака потъва изпитата бяла луна,

                                            нощта като сянка ме следва и цяла

                                            поглъща от моите вени скръбта...