Отново останах сама. Ужасно сама!

Нощта е черна, страшна и враждебна.

Как се нуждая от утеха сега,

но няма на чие рамо да се облегна!

С тъжна музика убивам тишината,

но не мога да прогоня самотата.

Тя ме плаши и потиска.

Да забравя всичко ми се иска!

Да забравя думата „любов”,

да нямам нужди и мечти,

да свикна с този свят суров...

И да спрат да текат тези сълзи...

Ще мога ли докрай да се боря?

Ще имам ли любовта, за която копнея?

Ще дойде ли краят на тази неволя?

Не смея да мечтая и вярвам. Не! Не смея!

Ако знам, че ще отида в рая,

бих предпочела да съм мъртва,

да потъна някъде в безкрая,

БЕЗ ДУША! Без спомен за света объркан...

Изтощих се все да давам,

да вярвам и да се надявам,

щастието все някак бяга от мен...

Но нали след нощта идва ден?!