Самоков

Прекрачиш ли бялата порта на Рила,

посреща те китен градец.

Тя грижовно в свойте шепи е свила

цъфтящ колоритен венец.

Зограф, вдъхновен от живота,

изписал на древно платно

къщурки, сезони и хора,

завихрили шопско хоро.

Туптят Самокови напевно,

пулсира пробуден градът.

Запяват момите му нежно

и весел се смее денят.

Кове есента многолика

в гората му листи златò.

Жълтици брои трепетлика

под борово зорко око.

Звънят в простора му жици,

опъва ги приказен студ.

Гердани нанизани птици

не искат да тръгнат на юг.

Във Рила дошла е година,

по-нова от тез до сега.

Красивата рилска градина

празнува със звездна заря.

И виелица бясно танцува,

рисува кристални стъкла.

Мъгли във небето издува -

ще литнат на връх Мусала.

Слънчеви капки потичат,

разцъфват пламтящи цветя.

Стебла минзухарите кичат

и дружно разтапят снега.

Препускат води вдъхновени,

вълни поздравяват града.

Покриват тревите зелени

брега на прозрачна река.

Слънцето лятно ревнува,

че толко далеч е, напук,

но само така му се струва -

лъчите му топли са тук.

Към тебе, обичан – Поклон!

Заслужил си наш'та любов!

На всички ни дал си подслон,

магично красив – Самокòв!