Самоков
Прекрачиш ли бялата порта на Рила,
посреща те китен градец.
Тя грижовно в свойте шепи е свила
цъфтящ колоритен венец.
Зограф, вдъхновен от живота,
изписал на древно платно
къщурки, сезони и хора,
завихрили шопско хоро.
Туптят Самокови напевно,
пулсира пробуден градът.
Запяват момите му нежно
и весел се смее денят.
Кове есента многолика
в гората му листи златò.
Жълтици брои трепетлика
под борово зорко око.
Звънят в простора му жици,
опъва ги приказен студ.
Гердани нанизани птици
не искат да тръгнат на юг.
Във Рила дошла е година,
по-нова от тез до сега.
Красивата рилска градина
празнува със звездна заря.
И виелица бясно танцува,
рисува кристални стъкла.
Мъгли във небето издува -
ще литнат на връх Мусала.
Слънчеви капки потичат,
разцъфват пламтящи цветя.
Стебла минзухарите кичат
и дружно разтапят снега.
Препускат води вдъхновени,
вълни поздравяват града.
Покриват тревите зелени
брега на прозрачна река.
Слънцето лятно ревнува,
че толко далеч е, напук,
но само така му се струва -
лъчите му топли са тук.
Към тебе, обичан – Поклон!
Заслужил си наш'та любов!
На всички ни дал си подслон,
магично красив – Самокòв!
© Борис Борисов Всички права запазени
с дебелия снежен килим...
Благодаря ти, за корените ми и за стиха!