Бездомно ми е. Някакво самотно.
Приличам на затворник в междуредие.
А думите, с престорена грамотност,
оказват ми последната си преданост,
и слагат въпросителната в края
на отговор, роден от неизвестности.
Стихът ми по презумпция е стряскащ:
„Остана ли ми нещо за живеене”.
Свидетел е перото ми, и знае
за старите неточности по темата.
Пледирам, че това ми е вината,
и дългове просрочени – за вземане. ...