Самотното момиче живее в гората.

Вечер си ляга щом почувства се сама.

Сутрин сама посреща зората,

а в очите й вечно има тъга.

Тя броди сама из целия град,

но никой не я забелязва.

Света й се струва мрачен, злорад.

Прибира се щом слънцето залязва.

Тя е най-обикновена и невзрачна.

По външен вид не се откроява.

Всеки подминава я. Сякаш е прозрачна.

Но тя внимание не търси. И не настоява.

Красива е. Душата й.

Но никой не го вижда.

Такава е съдбата й,

но тя не завижда.

Тя е кротка и смирена.

Ходи наведена, с очи забити във земята.

Със своята съдба отдавна примирена

- заслужила си го е. Тя така смята.

Не е красива. Нищо не й приляга.

Срамува се. Със нищо не блести.

Страхува се. Иска да избяга.

Болката сама да си спести.

Неуверена е. Няма какво да предложи.

Освен душата и сърцето си във шепа.

Но да е вечно сама ще й се наложи,

защото в днешния свят изглежда нелепа.

В нейния самотен живот суров,

тя копнее само за мъничко любов.

Но разочарована, се връща пак в гората

и сама посреща пак зората.