Самотното момиче живее в гората.
Вечер си ляга щом почувства се сама.
Сутрин сама посреща зората,
а в очите й вечно има тъга.
Тя броди сама из целия град,
но никой не я забелязва.
Света й се струва мрачен, злорад.
Прибира се щом слънцето залязва.
Тя е най-обикновена и невзрачна.
По външен вид не се откроява.
Всеки подминава я. Сякаш е прозрачна.
Но тя внимание не търси. И не настоява.
Красива е. Душата й.
Но никой не го вижда.
Такава е съдбата й,
но тя не завижда.
Тя е кротка и смирена.
Ходи наведена, с очи забити във земята.
Със своята съдба отдавна примирена
- заслужила си го е. Тя така смята.
Не е красива. Нищо не й приляга.
Срамува се. Със нищо не блести.
Страхува се. Иска да избяга.
Болката сама да си спести.
Неуверена е. Няма какво да предложи.
Освен душата и сърцето си във шепа.
Но да е вечно сама ще й се наложи,
защото в днешния свят изглежда нелепа.
В нейния самотен живот суров,
тя копнее само за мъничко любов.
Но разочарована, се връща пак в гората
и сама посреща пак зората.
© Татяна Всички права запазени