Когато самотата спре да кърви,

в болката своя претръпнала,

когато и тишината замълчи,

отдавна в мрака си отдръпната,

нима ще сетя аз тогава

на вятъра нежната грива,

нима ще видя аз морава,

с коне на нея буйни, диви

и с тях във радостна омая

да танцуват бели самовили?

Едва ли...

В точно тази горестна минута

ще метна клупа, ще ритна стола

- дано, Господи, дано да мога! -

и живота си ненужен, глупав

ще пратя нейде на боклука...