Когато самотата спре да кърви,
в болката своя претръпнала,
когато и тишината замълчи,
отдавна в мрака си отдръпната,
нима ще сетя аз тогава
на вятъра нежната грива,
нима ще видя аз морава,
с коне на нея буйни, диви
и с тях във радостна омая
да танцуват бели самовили?
Едва ли...
В точно тази горестна минута
ще метна клупа, ще ритна стола
- дано, Господи, дано да мога! -
и живота си ненужен, глупав
ще пратя нейде на боклука...
© Павел Иванов Все права защищены