Мокри улични павета,
ярка, но някак мъртва светлина.
Скитащи бездомни псета,
топлещи се от сърцето на нощта.

Изтерзани човешки сенки,
облени в лунна светлина.
Скитащи навред- навеки,
в лабиринт, иззидан от тъма.

Обиталищата техни-
четири дървени стени.
Под пръстта- огъващи се, крехки
едничка, тишината ги крепи.

Ръце, мечтаещи да прегръщат,
протегнати във въздуха без глас.
Отчаянието все повече поглъща,
оставящо ги без едничка власт.

Самотна, бледа сянка ме попита:
–Нима да мразим живота е грях?
Замислен себе си запитах:
–Дали към Смъртта да не храним любов, а не страх?

И щом стрелките заедно се изправят
и камбаната удари дванадесети път.
Заслушай се ти в тишината
"-Сбогом..." –ще ти каже гласът.

Впери поглед към стената,
де портретите висят.
Прокарай пръсти през луната,
почувствай моята ледена плът...
за последен път...