Мокри улични павета,
ярка, но някак мъртва светлина.
Скитащи бездомни псета,
топлещи се от сърцето на нощта.
Изтерзани човешки сенки,
облени в лунна светлина.
Скитащи навред- навеки,
в лабиринт, иззидан от тъма.
Обиталищата техни-
четири дървени стени.
Под пръстта- огъващи се, крехки
едничка, тишината ги крепи.
Ръце, мечтаещи да прегръщат,
протегнати във въздуха без глас.
Отчаянието все повече поглъща,
оставящо ги без едничка власт.
Самотна, бледа сянка ме попита:
–Нима да мразим живота е грях?
Замислен себе си запитах:
–Дали към Смъртта да не храним любов, а не страх?
И щом стрелките заедно се изправят
и камбаната удари дванадесети път.
Заслушай се ти в тишината
"-Сбогом..." –ще ти каже гласът.
Впери поглед към стената,
де портретите висят.
Прокарай пръсти през луната,
почувствай моята ледена плът...
за последен път...
© Едуард Всички права запазени