В туй забравено планинско село,
необходено почти от век,
непознало скоро песен
и не срещнало през път човек.
В туй село, обрасло от трънаци,
обгърнато от паяжини и мъх,
дето кланят се прогнилите чардаци
и хълца скришом плачещия връх.
И планината впила свойте сълзи
в потоци и реки пенливи...
О, там в туй село шепти,
дори и камъкът със думи живи.
И всеки бърза да разкаже
истории хиляда за теглата
и дърпа твоята обувка...
можеш ли да отлепиш земята?
И как ли би могъл да тръгнеш
без знанието на оназ камара,
която чака твоята обувка,
а и после тази на другаря.
Да разкаже за небе от кърви.
Там, де хорото самодиви вият,
де черги стелят свойте прежди,
де цървули на овчаря гният.
На запад пък е поп заровен,
камбаната лежи в житата,
деца изгубили неделните буквари
и майки, скубали косите си в гората.
Де е паднал недокоснат мъж,
де мома разплитала къдрици.
Пропуснеш ли камарата и пролетния дъжд,
попитай прелетните пойни птици.
Тук всяко нещо пази своя спомен,
и всяко дърпа ти душата.
В туй село, несрещнало веднъж,
през дълъг път на младостта краката.
Постой сега и слушай този глас,
че чуеш ли веднъж, ще замълчи гората.
Ще секне сдавянето на планински връх
и може би ще посинеят небесата.
© Стела All rights reserved.