Ти беше човек, имаше душа,
             а сега си впримчен,
             на чужда воля си ръка
             и, мили, станал си безличен!

             Шефът каза… шефът иска…
             Ти си нула… никой… дупка…
             Козируваш, а всичко в теб „писка”.
             Ти ли? Ти си… На кого му пука?

             Впримчен си, хомота се затяга
             ще се обесиш, нямаш дъх.
             Ще те погуби гибелната тяга.
             Подчинен си. Израстък! Нисък мъх!

             Ти си на Големия в краката.
             Небето – далеч, близо – земята.
             Шефът е велик, а ти си без лик.
             Шефът диктува, а ти мируваш…

             По-нисък от тревата,
             по-тих от тишината,
             по-сам от самотата
             и по-добър от добротата!

             Докога ще влачиш хомота?
             Докога ще си мил, кротък?
             Критикувай го, ругай,
             най-после го опровергай!

             „Когато цъфнат теменугите
             и грейне синьото небе….”
             Пак ли ще живееш за другите
             и ще искаш другите да са добре?!

             Когато ти кажат „Свий се!”,
             подгъзувай и мълчи…
             Ако пречиш – скрий се
             и просто се примири…

             Не питай и не казвай,
             освен ако не те попитат.
             Предатели на шефа си наказвай,
             скрий се, търпи, не ритай…

             И ако нещо се пропука,
             бъди готов, прави компромис,
             ти си работник… Кукла на кука…
             Ти си добър герой от комикс…

             А идва ти да кажеш!
             Шефа строго да накажеш,
             да си спомниш, че си човек,
             животът ти и без това не е лек…