Fontaine (Димитър Димчев)
172 1264
Jul 29, 2009, 5:32 PM

Шехерезада бе... 

  Poetry
643 0 6

Той чакаше до глинените пластики,

оставени под сянката на пиниите,

и с длани в раздробените им части,

залепяше парчетата със тиня.

И празен поглед хвърляше до тръните,

поникващи до старата колиба,

а всеки трън бе жилав като струна,

която му откъсваше любимата.

Разсичаше разхлабените клони,

трептеше, там сред леса на Аркадия,

но спомените всеки миг го гонеха

и той побягна по море със ладиите.

И беше сам сред слънцето разпънат,

прободен с бляскавите му лъчи,

а желанията му станаха харпуни,

с "кога ще дойдеш" - хвъркащи стрели.

И тя дойде! По-красива от илюзия,

но видя я само в миг неповторим,

и шепотът ù, нежен като музика,

го топлеше без близост, но с мечти.


Но той подритна грубо суетата им,

заплака той под жълтата  луна,

и опипа като кокали торбата ù,

звездите, с изгорената ръка.


Но тя не трепна! Сякаш не бе в нищо,

горещият топлик кръвта не парна,

като вино тя кипеше под огнището,

превърнало телата им в винарна!

И пак забърка в рохката там пръст,

горещината в нея бе удавил,

сянката на крехкия ù ръст

усети, че към него се протяга.

И седна тази сянка там до него,

там спряла, сякаш беше негов гост,

и бляскаха сълзите като гледа я,

как разказваше една история проста:

за дрипаво момиче тъй самотно,

със тежко бреме, белези от нож,

как биели я, даже щом и кротка е,

и я гонели от вкъщи, щом е лоша.

Ала скитала и тъй била щастлива,

със нож, не като всичките деца,

баща ù щом отивал да я бие,

изтръгвала му с ножа наглостта.


И плакала, и плакала, и плакала...

Сподавена във собствени сълзи,

за раните на другите все плакала,

ала нейните я давели сами.


Веднъж, докато тичала из герите*,

прескочила тя лаещо я куче,

последвало я то в онези прерии,

и тя като приятел го обучила.


И  слънцето щом гасне в хоризонта,

стопило свойта мантия в земята,

тя бягала с кутрето, сякаш огън е,

от таз планета, две трети вода!

И поиска той за миг да стане куче,

да забегне с нея, за последна битка,

да я спечели, а тя да научи,

че една трета я обича... Като никога!


Но тази нощ, тя беше недостатъчна,

в очите му,  мъничък огън пламна,

подпряни сред зениците на здрача,

вторачени, в изчезващата сянка...

 

 

 

 

 

 

Гери* - места за живеене по времето на татаритите.

© Димитър Димчев All rights reserved.

Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Така е
  • Не е писано изключително дълго време. Въпреки че съм отделил няколко дена, повече емоции и нещо скрито, което искам да остне за мен самия. Смятам че нещата се получиха що годе положително.
  • Интересна поема, Митко ( поне аз оприличих творбата ти на такава ) виждам, че си вложил наистина много в това стихотворение - заслужаваш адмирации
    Поздравявам те!
  • Харесва ми да те чета! Има нещо скрито в стиховете ти, което все ме провокира да го търся...
  • наистина...каква история...
    хареса ми.
  • Каква история...
Random works
: ??:??