Декември е. Стоя на топло в скута
на моя дом. В прозореца ми зима
плете дантели и грижливо трупа
среброто на живота ми преминал.
Посрещам белокосите години
в очите и сърцето си събрала
усещане, че шепа време имам,
а още твърде малко съм видяла.
И гневна съм, че нямам си идея,
че промисъла Божи не разбирам -
защо до днес се учих да живея,
щом трябва да се уча да умирам.