Тихичко вървя из пътя на нощтя,

с приведена глава аз мислено броя.

Чудно ми е как дните отминават, 

а някак неусетно над нас се не смиляват.

В главата се оплитат всякакви копнежи

и късчета от тях часовете ни бележат.

Но щастието някак пролука си намира

и с бясната атака в сърцето се побира.

Белият гълъб надеждата донася

и лошото у нас със себе си отнася.

Животът се преражда с полъха на вятъра

и мъката се стича в дълбокото на кратера.

Дните се пропиват с усмивки до безкрай

сърцето се изпълва с желание за Рай.

Щастието бързо животът окупира

и вечен път до всеки успява да намира.