Тихичко вървя из пътя на нощтя,
с приведена глава аз мислено броя.
Чудно ми е как дните отминават,
а някак неусетно над нас се не смиляват.
В главата се оплитат всякакви копнежи
и късчета от тях часовете ни бележат.
Но щастието някак пролука си намира
и с бясната атака в сърцето се побира.
Белият гълъб надеждата донася
и лошото у нас със себе си отнася.
Животът се преражда с полъха на вятъра
и мъката се стича в дълбокото на кратера. ...