Идилии със нощното треперене,

подклаждани от режещия вятър,

една луна сред хиляди фенери

я топлеше едничка на земята.

Тя скиташе в студеното самотна

по бреговете на морето,

тежеше нещо като котва

в душата ù и във сърцето.

И  търси с тъжния си поглед,

тя бог в сърцето да докосне,

нима един човешки допир

ще може нещо да му коства.

Но него нямаше го горе,

сред хилядите там лампади,

и тя една сълзя пророни

и сякаш беше вече в ада.

Къде е бог, когато скита?

Къде са детските амбиции?

Децата винаги ще литват

в мечтите си и ще са птици.

Когато търсим боговете,

те крият се като скотове,

смъртта не води до небето,

а само в пръст и във гробове...