Ще се превърнеш във истина някой ден

и няма да те разпозная, облечен във лилаво!

Притиснат до гърдите ми, ще чакаш да сгреша,

ще чакаш да протегна бяло знаме.

За теб се борих. Помниш ли тогава...

А може би не бях на себе си (любов било е просто).

Как можех да откажа да бъда толкова желана!

И не можах. Повярвах. Пуста суета!

Кажи, прощаваш ли ми, че запалих

пред целият си свят във смут една душа?!

И оправдание ли е, ако ти кажа,

че никога не съм била готова за  измяни?...

Ще се превърнеш в истината. Просто знам.

В деня, в който без да искам ще отмина.

И без да знам след хиляди години

ще прочета във вестника, че е бил той...