Тичахме вчера свободни от себе си.
Гонехме вятъра и връщахме времето.
Прегръщахме смях, подритвайки бремето.
Себе си бяхме - пораснали временно.
Тичаме днес след оня, що духа,
с торба интерес и лъжа под сюртука.
Преглъщаме сълзи, дори ежедневие.
Никога същи, но с мечти за безвремие.
А "вчера" и "днес" спорят за "утре",
подмятайки фас и скрита поука.
"Утре" прегръща някакво чувство,
в което сме същите. На себе си нужни.