Сладка обич, сладка мъка, сладка радост от сполука.

Сладост ли бе нашата съдба

или предначертана вече беше тя?

От гнезденцата на нашите сърца

то политна и опозна света.

Такъв зъл и сгромолясън, от нашите неволи и беди,

от нашето вчера и утре и от нашето

„Помниш ли ме ти?“.

И като че ли то вече не бе птиче-

превърна се в наше сладко кокиче.

От нашата сладост и грубост в едно събрана

така красива, нежна и засмяна,

роди се малкото момиче на нашето снежно птиче.

И то още незнаещо за света,

гледа през стъкла от неузнаваемост и самота.

Ах, тези тъжни и невиннички очи!

Сякаш в тях нов живот сега се е родил.

И нима не беше туй така?Нима не беше сладка нашата съдба?

От глупостта на двама, родена бе една снежинка бяла.

И тъй красиво сияйна беше тя...

Сякаш неестествена е нашата мечта.

И бяхме си така ний скромно двама.

И как сладостта и красота, понякога неразумност и глупостта

превърнаха ни от непознати  в таз измама,

в нежна игра на самотна снежинка в ледена премяна.

Ала колко дълго траеше това?

Сякаш в епизод на сериал сме се вмъкнали сега.

А вече челяд сме си народили, от това сърце

от тази полуизмама в капан ли сме сега?

Как това се случи аз не зная,

а може би така си е било и трябва.

И накрая ето ни, останали сами,

сгушени под тез букови гори.

Единствени двама във снега,

създали най-красивата целувка във студа.