Сладка обич, сладка мъка, сладка радост от сполука.
Сладост ли бе нашата съдба
или предначертана вече беше тя?
От гнезденцата на нашите сърца
то политна и опозна света.
Такъв зъл и сгромолясън, от нашите неволи и беди,
от нашето вчера и утре и от нашето
„Помниш ли ме ти?“.
И като че ли то вече не бе птиче-
превърна се в наше сладко кокиче.
От нашата сладост и грубост в едно събрана
така красива, нежна и засмяна,
роди се малкото момиче на нашето снежно птиче.
И то още незнаещо за света,
гледа през стъкла от неузнаваемост и самота.
Ах, тези тъжни и невиннички очи!
Сякаш в тях нов живот сега се е родил.
И нима не беше туй така?Нима не беше сладка нашата съдба?
От глупостта на двама, родена бе една снежинка бяла.
И тъй красиво сияйна беше тя...
Сякаш неестествена е нашата мечта.
И бяхме си така ний скромно двама.
И как сладостта и красота, понякога неразумност и глупостта
превърнаха ни от непознати в таз измама,
в нежна игра на самотна снежинка в ледена премяна.
Ала колко дълго траеше това?
Сякаш в епизод на сериал сме се вмъкнали сега.
А вече челяд сме си народили, от това сърце
от тази полуизмама в капан ли сме сега?
Как това се случи аз не зная,
а може би така си е било и трябва.
И накрая ето ни, останали сами,
сгушени под тез букови гори.
Единствени двама във снега,
създали най-красивата целувка във студа.
© Селин Фикрет Всички права запазени