В следобеда лепкаво-гъст и бетонен
монотонно въздишат разнолики съдби,
вятър леко пилее косите, отронени
от сухи дървета. Танцуват мъгли
в дрипави рокли, със сенки размазани,
хладен дъжд със снагите им бледи флиртува,
слънцето вехне като нар, преди два дни разрязан,
стройни ята към надежда по-топла пътуват.
Есента без свян съблича жълтите си дрехи
и сладострастно ме примамва в своите обятия,
отдавам ù се цяла, после някак неусетно
в есен се превръщам - мрачна, тъжна, непонятна.