Смисълът е без значение

Избирам си думи красиви и важни,

измислям и някой по-сложен въпрос,

разбърквам ги смело, прибавям, изваждам,

творец съм аз вече, създавам стих нов.

Готов е - написан, но спъва ме, сричам,

опитвам да пея, но що за шега -

гласът ми мутира от липса на ритъм,

ушите ми писват - фалшиво звуча.

И ядно задрасквам, побъркват ме думи,

накрая захвърлям измачкан листа  -

изгубих деня си от глупост за лудост,

без рими години спокойно живях.

Инатът ме връща и в листа се взирам -

надраскан е вярно, но леко чета,

до края е гладко, намирам и смисъл,

тематика друга, но с ритъм - мечта.

По-важните думи били са излишни,

гневът ми поправял на точни места -

получил се стих за чудо и приказ.

Не го ли разбират? Какво от това?