Насочихме оръжия нагоре
към плачещото облачно небе –
чадърите един след друг отворихме,
снегът дано в отбрана да се спре.
Главите си наведохме защитно.
Затворихме очи, за да не видим –
снегът валеше някак любопитно.
А ние, без да знаем, го обидихме.
Душите си с качулки ний покрихме,
че чисто бялото все повече ни пречи.
Със жеста си позорно го убихме –
снежинките не станаха човеци.