Караулът на зимата вече е тъй уморен,
че му иде да легне връз чергата току до прага.
Аз му хвърлям трошици, макар да се чувствам във плен
и дъхът му безизразен често за гърлото стяга.
За неспирния грохот в ума си кого да виниш?
Много дълго узрява в пашкула си сив самотата.
И дори да тарирам сърдечните мои везни,
не отмервам навярно доволно любов да ти пратя.
А душата ми беше по-лека от дъх на перце,
но когато тъгата объркват любовните драми,
няма как да успееш с издрани от драки ръце
да се върнеш в началото. Просто завръщане няма. ...