Ще ги изтупам от прахта, макар неясни,

се мяркат и познати личица.

Едното петънце на снимката е бледо –

навярно блик от неуверена ръка.

И точно там съм – с блузка на райета,

преди да пътешествам из света,

с очите си да видя – суша и морета

и острови със юнги на брега.

На ъгълчето вляво фотосът неясен

ме стряска с архаичния си вид.

Отново ли съм аз? Голямата усмивка

е доказателство във запечатания миг.

Било е сигурно. И някога. Какво се случи?

И кой повреди точния компас?

Трепти стрелката, звуците ѝ глухи –

от пет посоки раздробяват този час.