СПИРКАТА НА ЛЮБОВТА

Преди колко лета се случи това,

не помня вече и дали е от значение?!...

Ала случилото се във паметта

ще ме грее винаги - да, без съмнение...

Помня някаква далечна спирка,

на село беше, като че накрай света -

още глътка свежест само, още миг почивка

и рейсът щеше да ме отвлече стихийно към града.

Долиташе до мене глъч на хора, остарели

от дълго чакане и взиране в далечината,

тъй както все по спирките житейски, гръб подпрели,

са търсели посока вярна за сърцето и душата...

След миг един дочух аз стъпки неуверени,

те тежко приближаваха, пресипнало изхлипваше тояжка -

старец и старица бяха, от годините приведени,

но в сплетените им ръце надничаше неотлетяла ласка.

Потрепвайки от слабост, подириха скамейка празна,

но не за двама, за един там само място се оказа -

единият на другия предложи с жест, с усмивка блага,

а другият отвърна с същата трогателна покана.

Спогледаха се мило, кротко, а в очите уморени

вълна на нежност се надигна и лицата набраздени

превърна в две вселени дивни, слънцеозарени,

от които и сърце ми, и душа ми бяха просто поразени.

Така пред мен и двамата останаха изправени,

един о други прислонени, ръце си силно сплели,

от бурите житейски, все тъй, с кураж избавяни,

в любов, взаимност, вярност, нелек си път поели...

Автобусът изръмжа и разкъса ми съня,

погълна ме, но защо ли да се крия -

обърнах се назад, но през бликнала сълза

веднага осъзнах - повече не ще ги видя.

Пътувах вече аз по своя път напред,

той виеше се бързо, преследваше целта,

а аз тревожно питах по спирките навред -

къде да сляза аз, къде е любовта...

                                Русе, 19 януари 2008 г.