Лято през август. Завира в кръвта ми.
А след миг просто изчезва времето.
Във влака всички звуци са съвсем запъхтяни
и мисля за друго, не и какво ми остава.
Не виждам или спирам да виждам,
когато ме изпълват сълзи
и съм на крачка от сблъсъци.
По небцето късаща болка бавно пълзи,
за да се превърне очаквано в писъци.
Тихо е, дори не вали.
Време за сбогуване, без прегръдка,
и не мога да дишам ...