Виното едва допила,
някъде след полунощ
сред тишина намерила закрила
усещам прилив на безкрайна мощ...
В мен стаил се плахо, мълчешком,
днес в нозете ми застанал на колене
един безславен спомен, без заслон,
копнеещ отново света ми да превземе.
Със сълзи в очите бездушният ридае.
Не е човек, но носи емоции и чувства
и драпа силно, за да не признае,
че спомен да забравиш е изкутсво.
А в чашата остана последна глътка.
С нея преглъщам дори горчивината.
Не почувствах онази лека тръпка,
не усетих на спомена тъгата.
© Ваня Йорданова All rights reserved.
Поздрав!