Спомен за дядо

Старата пейка на двора

спомени пази за минали дни –

как с усмивка присядаше дядо

и мъдрости тихо реди.

Гласа му още дочувам,

като самотна камбана ехти.

“Как трудно е да се сбогувам...!” –

сърцето в мене шепти.

Смехът му дълбоко отеква,

възкръсват щастливите детски игри.

Боли и тъгата не секва,

прегръща ме споменът с топли лъчи.

Сама днес на пейката сядам,

а навред пак пролет цъфти.

Към цвете с надежда посягам,

да видя, дядо, твоите очи...