Спомен за дядо
Старата пейка на двора
спомени пази за минали дни –
как с усмивка присядаше дядо
и мъдрости тихо реди.
Гласа му още дочувам,
като самотна камбана ехти.
“Как трудно е да се сбогувам...!” –
сърцето в мене шепти.
Смехът му дълбоко отеква,
възкръсват щастливите детски игри.
Боли и тъгата не секва,
прегръща ме споменът с топли лъчи.
Сама днес на пейката сядам,
а навред пак пролет цъфти.
Към цвете с надежда посягам,
да видя, дядо, твоите очи...
© Вероника Борисова Все права защищены