В тишината на меката земя
органът може и да спира,
ала душата все така пламти.
Отделям се завинаги от света,
във природата, за да се вплета.

Колко било красиво да се отдадеш,
надълбоко във пръстта,
тъй маслинено мека, нежна...
От тъмнина, болки и въздишки
та чак до вечна свобода.

О, как трепна да се потопя,
парчетата душа да разпределя
сред дървета, реки и поля.
Сърцето ми в единен ритъм да бие
с природата, заедно песен да завие.

Там, където вятърът шепти на върховете,
а слънцето помилва ни с лъчите меки.
Далеч от сивия дим и неона на градовете,
загубен в пролетните песни на боговете
и вълшебните пътеки на вековете.

И ще се отпусна в зеленината тъй безкрайна,
докато отгоре процъфтят парчетата душа,
под плътната сянка на няколко дървета,
сякаш обрисувани с маслена боя.
Така че, търсите ли ме – ще съм на гости на Майката земя.