В тишината на меката земя
органът може и да спира,
ала душата все така пламти.
Отделям се завинаги от света,
във природата, за да се вплета.
Колко било красиво да се отдадеш,
надълбоко във пръстта,
тъй маслинено мека, нежна...
От тъмнина, болки и въздишки
та чак до вечна свобода.
О, как трепна да се потопя,
парчетата душа да разпределя ...