От черните зеници на нощта
се ронеха сълзите й – звездици,
полепваха по лунната трева
и трепкаха като криле на птици.
Една жена, във болката сама,
на стола бе заспала от умора.
Тя още вярваше във чудеса,
в доброто, в любовта и в хората.
Сърдечна беше, мила и добра,
усмивката й стопляше душата.
Едно едничко нямаше – дете,
което да я хваща за ръката ...