Когато есенен сарказъм ме събори
и сух цинизъм тайничко отгледам,
когато отеснее моят свят за хората -
сънувам, детство мое, че те срещам.
А ти цъфтиш – с кайсиеви къдрици
и с тънък блясък в мъдрите очи.
И нещо ми говориш на измислен
или забравен, уникален твой език.
Не само не разбирам. Аз не чувам
и тъжно драскам с нокти по съня.
Дано да ми простиш, че те сънувам,
макар че вътрешно отдавна остарях.