С един вързоп под мишница на прага те посрещам.
Зад тебе сянката, стаила се на две и тя мълчи.
А в очите сведени до дъното на Ада,
тъгата ти пронизва ме с разрошени коси.
Не ти е нужно да те каня.
Ти пътя към сърцето извървявала си и преди.
От твоите пръсти грапави следите още нося,
с имена различни, но винаги със парещи сълзи.
Коварство се наричаше понякога,
със гордо вдигната глава.
Стаена зад красивата фасада,
ти спъваше и най-красивата мечта. ...