Старата къща

Вървя и гледам – село запустяло,

навярно и тук от живот е кипяло.

Сега е пусто, сиво само Тишина,

видях стара жена, привела снага,

изкривила се е от тежка работа.

Усмихва се и ми подава ябълка,

благодаря ѝ, целувам ѝ ръка!

Къде са хората бабо, питам с тъга,

а тя само навежда глава,

и сълза виждам по едната и страна!

Продължавам и виждам стара къща,

тук вече няма хора, никой не се връща!

Направена с желание, да приюти рода

хубава къща била навремето, някога.

Хубава къща, бяла с дървен чардак,

към него поглеждал не един юнак,

да види момичето, голяма мома,

да усети имали го в погледа и пламъка!

Дали дошла от близката чешма,

с надежда една, любимия и да и напие вода!

Да бликне между тях Любовта, истинската!

Тихо и пусто е тук Сега,

градината обрасла е с трева.

Старата къща гуши се сама,

няма кой да я поддържа, няма го духа!

Дядото и бабата отгоре я гледат така,

спомнят си за някога за младостта!

Децата неуморно в града превиват снага,

внуците дирят късмета си в друга страна!

А имаха старите своя мечта,

да видят и правнуци, някога,

да играят тук, да има веселба!

Старата къща гуши се сама!!!