Денят като река се влива
в среднощно празното корито на града.
На пръсти мракът си отива
и самотна птица пак запява Песента.
Хората се будят, тичат по задачи,
безрадостно посрещат тази нежна утринна омара.
Не една душа самотна плаче.
И моята душа ридае, заключена със девет катинара.
Пак засвири хорът на колите,
дирижиран от блестящите очи на светофара.
Белите надежди няма да останат скрити...
Ще изплува и онази обич, що в сърцето още пари. ...