Денят като река се влива
в среднощно празното корито на града.
На пръсти мракът си отива
и самотна птица пак запява Песента.
Хората се будят, тичат по задачи,
безрадостно посрещат тази нежна утринна омара.
Не една душа самотна плаче.
И моята душа ридае, заключена със девет катинара.
Пак засвири хорът на колите,
дирижиран от блестящите очи на светофара.
Белите надежди няма да останат скрити...
Ще изплува и онази обич, що в сърцето още пари.
Все тъй мъничката птичка пее,
а ветрецът свири във окапалите жълточервеникави листа.
Пак усещам, че ми се живее,
докато хорът на колите се надпява с утринта.
Очите ми, препълнени със сиви гледки,
се мият в нежна светлина.
Ще се счупят ли железните решетки
под напора на новата мечта?
Ще изтлее ли омразата горчива?
Ще изчезнат ли вините-хищници, отдавна тичащи след мен?
Искам пак да съм свободна и щастлива!
С птиците напук запявам Старата песен за новия ден.
© Лили Миднайт Todos los derechos reservados