Обичаме водата, но защо децата в нас се плашат от шума ѝ?

Нима и тишината е сребро, което завладява и ума ни?

Кога ли ще се впуснем с лекота към тихите простори на всемира?

Защо не се обичаме с душа, а поводи за мъката намираме?
 

Цитираме от книгите слова и после ги забравяме сред дните.

Прибираме се тъжни у дома и гледаме очите на стените.

Навън нощта съблича се – жена, която е позната на квартала,

а в моя сън – усмихната дъга – надеждата за всеки е изгряла.
 

Надеждата изгрява ден и нощ. Надеждата поддържа и искрата.

Надеждата ни струва само грош. Надеждата е Господ пред вратата.

Надеждата не носи и багаж. Ръцете ѝ свободно се люлеят.

Надеждата е в мидите на плаж, залюбили миражите на кея.
 

Когато съм с приятели, летя! Крилете на надеждата ме носят!

Животът е объркана игра и цяла е вселена от въпроси.

Животът ме накара да мълча, но винаги за хората ще пея!

Животът е причина да вървя и с римите за някого да грея!